За психическия тормоз, който ни налага държавата

От няколко години обществото ни се събуди за проблемите на физическото насилие над жените (а защо не и над мъжете). Дори си имаме Закон за защита от домашното наисилие. Странно обаче остава в сянка един доста по-сериозен, поне според мен, въпрос - този за психическия тормоз. Предлагам ви да видите едно от излъчванията на "Код криминално" по PRO.BG, което лично у мен повдигна ужасно много въпроси. То разказва за силата на една жена да преодолее физическото насилие и безсилието й да се справи с психическото...

http://vbox7.com/play:a8e86357

Показвам ви го не за да повдигам отново темата за "модерното" напоследък заливане със сярната течност, макар че за нея много може да се говори. Показвам ви го, за да видите последиците и "живота" на една жена после. Провокира ме и случващото се с моя близка, която изоставена от институциите в нашата мила родина, може да преживее целия този ужас... но в обратен ред.

За психическия тормоз не се говори много, може би защото е трудно доказуем. Проявните му форми могат да бъдат най-различни, зависи колко болен е мозъкът на психопата, който стои срещу вас - от "дребни" заплахи, среднощни sms-и и цветя пред входната врата, през следене и тормоз на близките ви, до заплахи за отвличане, убийство, а защо не и нещо още по-страшно. Ако ви се струва нереално, че нещо такова може да се окачестви като "тормоз", то пожелавам ви никога да не ви се случи да му станете свидетел и до края на живота си да си мислите, че е нереално. Оказва се, че в България по-лесно можеш да докопаш gsm номера на някого, отколкото да си купиш цигари, по-лесно можеш да откриеш постоянния или настоящия му адрес, отколкото да стигнеш от центъра до Студентски град и най-вече - по-лесно е да живееш безнаказано и да градираш в социопатията си, отколкото някой да те спре още в зародиш.

За какво говоря? В България съществува Законът за защита от домашното насилие (ЗЗДН), чийто член втори гласи "Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство." Като почти юрист вече, имам достъп до практиката на съдилищата. Приготвих се психически да отделя един ден, за да разгледам решенията по този закон и изводите, които направих са три: първо, въобще не ми трябваше един цял ден - около 30 минути са достатъчни да прегледате практиката по този закон, защото е "огромна", второ - няма решение на съда, с което да се постановяват мерки по закона, което да се отнася до психически тормоз - винаги става въпрос за физически, и трето - най-често срещаното изречение в решенията на съдлищата е "С оглед изложеното съдът намира, че молителката ХХХХХ не е провела успешно пълно и главно доказване на твърденията си, което да обуслови извод за осъществен спрямо нея акт на домашно насилие".

От друга страна следва за малко да изоставя ЗЗДН, защото според приложното му поле, видно от цитирания член, ако сте жертва на психически тормоз от страна на лице, което не попада в него, то вие просто сте лишен/лишена от право на защита. Още 30 минути ви трябват, за да google-нете "психически тормоз" и да установите колко много са случаите на бивши любими, които се чувстват безнаказани и жертвите, които се чувстват безсилни. Не искам да говоря за конкретния случай, който ме провокира, донякъде не искам и да мисля за него, защото ми е твърде близък. Но мога да обобщя някои неща. Такива агресори градират - както казах започват обикновено от нещо дребно, докато не стигнат в даден момент до крайни мерки. Градацията е бавна, но целенасочена - няколко месеца може би стигат. През този период жертвата, като нормално мислещо същество, живееща в нормално общество, опитва с разговори, преместване, смяна на телефона, за до достигне до един момент до жалба в полицията. От полицията й казват "Нищо не можем да направим, докато не стане нещо (разбирайте минимум лека телесна повреда, за да се включи и Наказателният кодекс, бел. авт.), най-добре намерете някой да го пребие". "А ограничителна заповед?" - нормално задава въпрос жертвата. "Не може, това е по филмите"... В същото това време, агресията, отключена в психично-болния мозък на насилника, необозпокоявана от никого си расте ли расте. Само късметът може да определи докога.

Силно разтревожена, че дори и аз, като почти юрист, не мога да намеря смислено решение на подобен проблем, гледайки близък мой човек да се озърта на всеки 30 секунди, попитах един приятел, който често намира правилните решения в кризисни ситуации, какво мисли. Фрапиращият за мен отговор беше "Намерете някой да му строши краката! Нека седи 6 месеца в гипс. Само така ще му дойде акълът." В първия момент отказах дори да си го представя. Аз? Човек, който борави с Правото? Ами ако стане по-зле?

После се замислих, че ако нищо не се направи, неминуемо ще стане по-зле. След като няколко месеца този психар не се беше отказал, след като необезпокояван от никого тайно кроеше планове за следващата си психопатска постъпка, какво ще го спре точно сега? Да не забравяме и задължителната градация - тези хора никога не се връщат назад, стават по-изобретателни, по-настойчиви, по-жестоки и все по-болни...просто защото никой не им пречи.

Тъжно ми е, но започвам все повече да се убеждавам, че моят приятел е бил прав. Някак си никога няма да се убедя на 100 %, но клоня към тях. И едновременно си мисля - за какво го учих това право, като не мога да го ползвам...

Демонстрацията в СУ на 01.10.2010 г. - Нашата история

Преди време приятели ме помолиха да напиша нещо като статия по повод едно събитие, за чиято организация се опитах да помогна. Видно е, че не се получи нищо като статия...

Това е една история за висшето образование в България. Поредната. Но и различната. Това е Нашата история. Историята която ние създадохме, но други написаха...

Тя е такава днес:

„С протест на студенти с кърпи и хавлии започна новата учебна година в Софийския университет. Студентите протестираха, защото няколко месеца нямаше топла вода в Студентски град. Причината - Алма матер е пред финансов колапс.”„Група студенти пристигнаха с хавлии, недоволни че в продължение на два месеца не са имали топла вода в общежитията, въпреки че редовно са си плащали студентските наеми.” „Протестиращите поискаха поемане отговорност от страна на ректорското ръководство за трудностите и неудобствата, които студентите преживяха през последните два месеца.” „Не ви ли пуснаха водата вече?”

Странно нещо е историята – подробно изрежда имена и факти, и дати, и цифри, а всъщност се скрива зад тях и премълчава смисъла им. А написаното остава... От друга страна, ако си бил вътре в историята, въобще не изпитваш нужда да я четеш. Най-много да изпиташ нужда да я пренапишеш. Особено ако си в България, а Историята я пишат журналисти. Така де, нали основен принцип в журналистиката е да се пишат проверени факти. Фактите ги написаха. И имената, и цифрите и датите.

Незнайно защо обаче никой не се опита да пише за Протеста не в смисъла му на Факт, а в смисъла му на Реакция срещу факти.

Просто е. Хиляди студенти на Софийския университет живяха в нечовешки условия два месеца по причина на грешни управленски решения и грешни приоритети. А това са грешки, които ще доведат до още по-големи грешки. И ако група обикновени студенти, без подкрепата на финансисти, адвокати и политически анализатори, могат да видят тази тенденция, а хората, на които това им е работа – не, значи вече имаме факт, срещу който трябва да се реагира.

И ние реагирахме. Влязохме в Аулата на Университета, разпънахме трансперант „САМО ТОПЛАТА ВОДА НЕ НИ ГРЕЕ”, излязохме и гордо стояхме на стълбите пред централния вход на Ректората в продължение на един час – зад него, зад позицията си! За тези, които прочетоха, но не разбраха Историята, позицията ни е:

-Искаме финансова прозрачност в управлението на бъдещето ни!

-Искаме ясна антикризисна политика, която да е достъпна и отоврена за дебати с нас!

-Искаме да се поеме отговорност за състоянието на образованието и социално-битовите условия, в които живеем!

Някъде между написаните Факти, останаха и ненаписани. Ненаписано остана желанието ни не просто за реакция, а за взаимопомощ, готовността ни да бъдем креативни, целеустремени и активни, желанието ни сами да участваме в решаването на проблемите си. Ненаписан остана и фактът, че ние не се дистанцираме от Университета си, а напротив – заедно с него сме, ЗА него сме и правим всичко това именно заради него. След протеста разговаряхме с Ректора по текущите проблеми, заедно взехме решение за бъдещи взаимни срещи и сътрудничество. Научихме, че виновни има и някои от тях вече са поели отговорността си. И следователно вече сме с няколко стъпки напред.

Измежду написаните Факти има и такива, които са неверни. Така например, председателката на Студентския съвет публично обяви, че те няма да застанат редом до нас, защото „нямаме конкретни искания”. Пропусна обаче да сподели с четящите Историята, че дни по-рано тяхната позиция и техните искания съвпадаха с нашите. Вероятно „без да иска” „забрави” и всичките взаимни разговори и кореспонденция, от които ясно личаха както исканията, така и мотивите ни. Не пропусна да отбележи единствено, че е председател на Студентския съвет. Тук и аз ще оставя само факти, нека всеки чрез собствената си сетивност да си представи кое как е било. И било ли е изобщо.

Историята на Университета, както той сам я представя, е въплъщение и продължение на многовековната българска културна и просветна традиция. Ние просто искаме да бъдем част от тази История. Чрез нашата.

Двата вълка в нас

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?

- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

Чероки се водят за едно от най-цивилизованите племена. И говорят умно. Обаче как да успееш да храниш само единия вълк? От известно време се чудя, та реших да споделя. Не е ли вярно, че ако се мъчиш да раздаваш мир, любов и доброта в света и времето, в които живеем, неминуемо накрая се оказваш циник и дори се превръщаш в някакъв хладен единак? Казвам това с ясното съзнание, че тези хора по света са малко и обикновено, за да успяват да осъществят поне част от плана си, им трябва малко повече в главата. А с това малко повече в главата, им се отварят все повече врати - и все повече зло зад тях. И тук пак опираме до максимата, че колкото си по-тъп, толкова си по-щастлив.

Обаче ако си толкова тъп, как се очаква да правиш добро, да правиш нещо за другите изобщо? А пък, ако си твърде умен, забравяш чувствата си и действаш на принципа на пълния рационализъм. Или поне така си мислиш. Някъде трябва да има граница, но аз все още съм много далеч от намирането й. И ако я има, аз пак не си я представям идеална. Ако си от едната страна на тази граница, обществото ти налага норми на поведение и ти им се подчиняваш - оттам, във времето, в което живеем посмъртно не можеш да вървиш само с доброто. Ако си от другата, обикновено си просто нещастен, защото същите тези норми те смазват. От нещастието пък какво добро се ражда?!?!?!

Хиляди въпроси. Иска ми се и аз да имам дядо от Чероки, който да ми отговори...

Защо ми е притрябвал блог?

От известно време мои близки ме убеждават да си направя - щом имам мнение, това било добър начин да го изразя... така де, отдавна спрях да вярвам, че неизразеното мнение е мнение изобщо. От друга страна пък се чудя кога стана модерно да си навираш личните размисли в лицата на хората. Това за мен е някаква висша форма на егоцентризъм, която явно напоследък придобива все по-силно вид на "висша" форма на "загриженост" за един или друг проблем. В живота си съм прочела не повече от двадесет статии и статийки по нечии блогове, най-често кликвайки върху някъде забелязан линк, така че може и да бъркам. Скоро ще видим. От трета страна пък, в процеса на създаване на блога изведнъж ме втрещи "Попълнете името на блога си" - откъде да знам, че трябва да има и име? И понеже от последните десет реда си личи, че не ми е ясно защо ми е блог, съвсем не ми беше ясно и какво трябва да му е името. Така инстинктивно се появи "Just a little space" - значи и аз съм егоцентрик, който си търси малко място, където да е в центъра на нещата. На всичкото отгоре обичам да пиша, така най-добре си подреждам мислите - пиша, трия, Ctrl+X, Ctrl+V и те някак си се нареждат... редовете... и мислите. Пък и често си задавам въпроси сама на себе си, хубаво е да си ги видя някой ден и да си отговоря. Общо взето стана ясно, че все конфликти извират от мен... така ще е и занапред.